Благодарим ви за часовете на радост, за отдадеността, за непобедимата от никого и нищо любов към нас, за силата да се усмихвате, когато ви е толкова трудно, когато подценяват труда ви, когато сте обект на цинично пренебрежение...
     Има мигове в човешкия живот, когато човек иска да изрече най-силните думи. Има мигове, когато очите се смеят и плачат. Има мигове, когато искаш да стиснеш ръката на някого и да му кажеш :”Благодаря!”
     Нищо не бива, драги учители, да ви спре да вървите напред, защото в сърцата си сте заключили ентусиазма и порива на младостта. За вас животът трябва да бъде един безкраен низ по пътя на признанието и обичта на вашите ученици...А който има обич, има всичко!
     Покланяме се пред вас!
     Благодарим ви още, че носите отговорността да бъдете част от живота на толкова много ученици. Вие носите във вас младостта на своите ученици, от която черпите сили и позитивизъм. Предполагаме, че вълнението, когато видите вперените във вас очи, е прекрасно! Благодарим ви за емоционалното обвързване с нас, с великото чувство на съпричастност и обич, което притежавате. Благодарим ви от сърце, защото знаем, че без истинска и всеотдайна обич към децата, никой не може да бъде учител в най-дълбокия смисъл на това прозвище! Защото духът на ученика се пали с духа на учителя, тъй както огънят се пали само с огън!!!

     Скъпи абитуриенти,
     Училището свършва, за да започне безкрайната ваканция на живота. Разделяме се окончателно със своя втори дом, който сме прекрачвали цели 12 години. Сега ще го напуснем завинаги и няма да се завърнем наесен в класната стая, за да заемем своите чинове.
     Днес ние сме абитуриенти и за последен път сме част от своя ученически клас. Обзети сме от трепетно вълнение за предстоящия бал, но осъзнаваме също, че този ден е много по-различен от всички други в нашия живот. На границата сме на едно добро, старо „вчера” и едно съвсем ново, неизвестно „утре”. Утре няма да сме същите, поглеждайки се в огледалото. Ще поемем своя път, който води нанякъде, но през целия си живот ще поглеждаме назад, защото там, между светлите стени на класните стаи, сме оставили частица от себе си...
     Сияещи, ликуващи, красиви в своите блестящи тоалети ще профучим по улиците на града, махайки с ръце от лъскавите автомобили и викайки : „ Хей, хора, вижте ни сега колко сме пораснали и ни подарете усмивките си...Днес светът е в краката ни и ще изпълним всички щури идеи, които ни хрумнат. Не ни се сърдете! Виновен има и това е младостта ни – дръзка, луда, непокорна, но и толкова чаровна! Какво ще ни поднесе животът утре, ние не знаем и може би затова мъничко ни е страх!”
     Днес е нашият прощален бал с ученичеството и от утре ще мислим за сложните житейски въпроси. Сега нека да летим, да обичаме, да покоряваме и да се удивляваме на света! Имаме толкова много копнежи без имена, неизречени желания, изригващи пориви... Удари часът на раздялата с теб, любимо училище!!!

     Сбогом и благодарим!!!

Последният звънец удари
за сбогом с теб, дванайсти клас.
Довиждане, добри другари,
до нови срещи и на добър час!

Разделяме се, по житейската пътека
от утре всеки тръгва сам!
Животът ни, дай Боже, да е лек,
изпълнен с огън и със плам!

Каквато и съдба да ни споходи,
дори да се разпръснем по света,
ще си останем като братя родни,
споделяли и радост, и тъга.

И няма като спомен да ви носим,
в сърцата си, учители добри,
простили греховете ни, вий просто
за нас ще бъдете вечни светлини!

Хей, я по-весело, не идва края,
да сложим само малка запетая
и да поздравим живота нов!
Довиждане, училище!

Диляна Димитрова