Живот и дело на Свети Софроний Врачански

Светското име на епископ Софроний било Стойко. Той се родил през 1739 г. в някогашното, удостоено със султански привилегии село (сега град) Котел. Баща му Владислав бил търговец на добитък. Много рано, на единадесетгодишна възраст, Стойко останал кръгъл сирак. Расъл в недоимък, а понеже бил болнав, тръгнал късно на училище и успял да посещава килийното училище в Котел само две години. Той овладял гръцки език и за кратко време изучил църковните книги. Придуман от роднини, той се оженил едва 18-годишен. Този брак се оказал не особено щастлив. Горделивостта на жена му била постоянно изпитание за неговия смирен характер. Още отрано го споходили неволите и сиромашията и за да изхрани съпругата и децата си, той бил принуден да отиде да работи извън родното си място.

Поради изявената му природна надареност, добросъвестност, трудолюбие и благочестие котленските първенци избрали Стойко за енорийски свещеник. На 1 септември 1762 г. той бил ръкоположен на 23-годишна възраст от Шуменския гръцки архиерей Гедеон. На бога било угодно неговите изпитания и беди да продължат и след приемането на свещеническия сан. Той бил най-грамотният между всички свещеници в Котел и се отличавал от тях във всяко отношение. Учел децата в училището, проповядвал в църквата словото Божие, поучавал селяните навсякъде и при всякакви обстоятелства. Това го направило прочут из цялата околност, както поради учителските дарби и пастирски грижи, така и заради умението да преписва български книги и с голямо изкуство да ги украсява и подвързва. Когато през януари 1765 г. атонският монах преподобният Паисий Хилендарски дошъл в Котел със своята „История славянобългарская”, по Стойко я преписал с голямо усърдие. Съдържанието й впечатлило дълбоко неговото бликащо от любов към поробеното отечество сърце. Този препис на Паисиевата история младият свещеник поставил в олтара на църквата „св. апостоли Петър и Павел” в Котел. От това време поп Стойко изцяло се променил. Дълбоко в душата си той почувствал призвание за предано народно служение като душепастир на поробения български народ.

Воден от силно желание за поклонение на православните светини в Атон, той се отправил през 1774 г. към Света гора. Наред с това вероятно той целял и да се види и благодатно да общува с преподобния Паисий. Тук младият свещеник престоял шест месеца и успял да придобие ценни знания, които по-късно му били полезни при неговото служение като проповедник, учител и преводач от гръцки на говорим български език.

След завръщането си продължил да учителства в Котел. По това време възникнали разпри в Осман Пазар (Омуртаг), които засегнали и котленци. Силистренският паша наложил на Котел глоба от 5 хиляди гроша и като заложник задържал в Осман Пазар поп Стойко. Душевните терзания и унижения, както и смъртта на съпругата му се отразили – по Божие допущение – зле върху телесното и душевното състояние на многострадалния котленски свещеник. Ето защо поради немощ прибягнал към народно лечение при баячки. За тази постъпка изповедникът му го лишил за три години от право за свещенодейства. Като изтекъл този срок бил наказан за още три години, задето синът му Иван държал на владиката 84 гроша. Към това се прибавила и още една беда: началникът на стражарите Сербезоглу Мехмет насмалко не набил поп Стойко на кол, който се отървал като платил 1500 гроша.

В такива унижения и страдания преминали годините през периода 1785-1791. Поради това на следната година поп Стойко решил да премине към съседната Анхиалска (Поморийска) епархия. Тук гръцкият епископ Иоаким Кизику го приел с радост и го назначил за енорийски свещеник н Карнобат с още 12 села (1792-1793). Новия български духовник бил посрещан навсякъде с любов и почит, защото винаги проповядвал и ревностно извършвал богослуженията и требите.

За нещастие дошъл ферман за назначаването на Сербезоглу в Карнобат. Последният, воден от затаена неприязън към българския свещеник, веднага го хванал и заплашил, че ще бъда набит на кол. Но и този път по Божия милост невинният страдалец се спасил чрез застъпничеството на майката на един обичан от местният феодал човек.

Скоро обаче го връхлетяла нова, още по страшна беда. В село Шахлари (днешна Раклица) татарският султан Ахмед Герай харесал една българска девойка, която по Стойко, без да знае за това, венчал за български момък в Карнобат. Разгневеният султан случайно срещнал по Стойко по пътя на излизане от село Костен, заплашил го със смърт и едва не го обесил на една върба. С молби и обещания отецът все пак успял да се изплъзне от ръцете му. След това изпитание той служил още една година в Карабунар (днешно Грудово) и през 1794 г. се отправил за дело Арбанаси в Търновския край, където междувременно децата му (дъщеря му Ана и сина му Иван със семейството си) се били вече преселили. Поп Стойко прекарал два месеца в Къпиновския манастир, където станал игумен.

По същото време в Търново дошъл болният врачански епископ Серафим и наскоро починал. Примерното държане и честите проповеди на говорим български език на говорим български език спечелили на новия къпиновски игумен такова всеобщо уважение, че той бил единодушно избран за врачански епископ от епископския съвет на Търновската митрополия. Въпреки че поп Стойко не бил грък, той се радвал на висока почит в Търновската митрополия. Епископското наречение станало в църквата „Рождество Христово” (с великолепни стенописи, сега музей) в Арбанаси, а хиротонията – в Търновската митрополитска църква „Св. апостоли Петър и Павел” (сега също музей) на 17 септември 1794 г. Освен личните качества на новия епископ от решаващо значение при избора му за врачански архиерей била и липсата на кандидати гърци за обеднялата и разорена Врачанска епархия. Ето защо не е за учудване, че само два месеца след преместването си в Арбанаси бившият котленски свещеник вече бил издигнат на отговорно архипастирско служение, свързано обаче с нови страдания.

След като престоял в Арбанаси три месеца до пристигането на патриаршеската грамота и султанския указ от Цариград, въпреки лютата зима и големия студ новоизбраният врачански епископ се отправил за престолния си град Враца, та да може да бъде там за Рождество Христово (1794 г.) „И като отидох в Плевен – пише той в своето трогателно по съдържание и искреност „Житие и страдание” – почудиха се християните как съм дръзнал да потегля в такова време към Враца.” И ето, започват нови премеждия за добрия български архиерей-страдалец: поверената му Врачанска епархия била опустошена, а жителите й се разбягали, тъй като по това време бушувала междуособна война между султана и самозвания видински паша Осман Пазвантоглу. През целия десетгодишен период на служение (1794-1803 г.) епископ Софроний работел неуморно, апостолски, в извънредно трудни условия, поради пълното безвластие и анархия в различните краища на Османската империя. Той полагал големи усилия редовно да проповядва от църковния амвон на говорим български език. Понякога гладувал и живял при постоянна заплаха за живота си поради вилнеещите кърджалии и произвола на османската власт, пътувайки от селище на селище. През ноември 1798 г. епископ Софроний в продължение на 24 дни се криел от турската и арнаутската войска в една пещера в околностите на Черепишкия манастир заедно с тамошните монаси, при което се и поболял. Затова към неговия многострадален живот могат да бъдат отнесени в пълна мяра думите на св. ап. Павел за съдбата на древните мъченици: „изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор… скитаха се в овчи и кози кожи… по пустини и планини, по пещери и земни пропасти” (Евр. 11:36-38).

Когато Осман Пазвантоглу изгонил Видинския митрополит Григорий, поставяйки вместо него влашкия игумен Калиник, епископ Софроний бил повикан през пролетта на 1800 г. във Видин, за да служи като архиерей, докато Калиник бъде ръкоположен за митрополит. Новите задължения в този град задържали епископ Софроний в продължение на три години, през които той непрекъснато бил подлаган на унижения и оскърбления. Избавянето от този тежък кръст дошло една през 1803 г., когато Калиник бил възведен в митрополитско достойнство в Букурещ. Поради кърджалийските върлувания във Врачанската епархия св. Софроний заминал за влашкия град Крайова и след двадесетдневен престой се отправил за Букурещ, където учели внуците му Атанас и Стефан (последният по-късно станал известен като самоски княз Стефан Богориди, турски управител на Молдавия). Тук угровлахийският митрополит Доситей го приел с братска обич и го сближил с румънски боляри и лично с влашкия владетел. Благодарение на тяхното съдействие новодошлият български епископ получил от цариградския патриарх Калиник V позволение да бъде освободен от своята епархия, от която бил принуден да отсъства доста време и където българското население било напълно разорено.

Епископ Софроний останал до края на страдалческите си земни дни в Румъния, където се представил блажено в Господа след двумесечно боледуване на 22 (или 23) септември 1813 г. Мястото на неговото погребение е неизвестно, но се предполага, че като игумен на румънския манастир Маркуца той е погребан в манастира Шербан Вода, намиращ се на 3 километра от тогавашния Букурещ.

Освен на „Житие и страдания грешнаго Софрония”, св. Софроний Врачански е автор на сборник с неделни и празнични проповеди, издаден в Римник (Румъния) през 1806 г. под заглавието „Кириакодромион сиреч Неделник”. Той съдържа тълкувателни проповеди върху неделните и празничните литургийни евангелски четива. Тълкуванията са правени по съответните проповеди на архиепископ Никифор Теотокис – образован грък на служба в Руската православна църква, който озаглавил труда си Кириакодромион. „Кириакодромион” е известен и с името на автора си – Софроние. Той е първата новобългарска печатна книга.

Ето и извлечение от протокола на Светия Синод на Българската Православна Църква от 31.12.1964 г. за канонизацията на свети Софроний: „Епископ Софроний Врачански… е избран съсъд на Божията благодат. Със своята твърда вяра и безпределна любов към Бога и ближните, със своето високо благочестие и съвършени християнски добродетели, със своята всеотдайност и саможертва за благото на Църква и народ, с целия свой живот, подвизи и дело той се издигнал до святост.

В сонма на възсиялите из недрата на нашия благочестив народ Божи угодници, апостоли, будители, учители и просветители народни, светители и отци на Църквата ни, преподобни подвижници, изповедници и мъченици, народното съзнание определя видно място и на Врачанския епископ Софроний. Той, въпреки безпримерното си смирение, с пълно право можел да приложи към себе си думите на св. ап. Павел: „С добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия” (ІІ Тим. 4:7-8). И той получил той венец от Господа. И увенчан с ореола на праведник, на апостол, на мъченик, на изповедник, на църковен отец, на народен учител и просветител, той стои на хоризонта на българската църковно-историческа действителност вече един век и половина, сияе с незалязваща светлина на роден светец и привлича вниманието, почитта, удивлението и извиква прославата на целия Български народ. Той заслужава да бъде увенчана паметта му на роден светия и от религиозно-изповедно и от нравствено-просветно гледище…

Въз основа на всичко това, следвайки благочестивия глас на цялата Българска Православна Църква, Светият Синод с молитвен възторг обявява всецърковно за български светец богоблажения наш отец просветител и възродител Софроний епископ Врачански.”